|
oт Интернет Общество - България, срещу т. 4, 9 и 11 от раздел II на Заповед РД 09-235/1998 г. на председателя на Комитет по пощи и далекосъобщения (София 1000, ул. Гурко No 6), публикувана в Държавен вестник, бр. 154/28.12.1998 г. по чл. 5, т.1 от Закона за Върховния административен съд I. - чл. чл. 2, 3, 7, 10, 16 т.3, 17 от Закона за далекосъобщенията; - "Секторната политика в далекосъобщенията", приета с решение № 570 / 1998 г. на Министерския съвет; - чл. чл. 34, 39, 40, 41 от Конституцията на Република България и чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека; II. директивите и препоръките на Европейския съюз в областта на Интернет: директива 97/13/ЕС, препоръка 3/97, както и на принципите на ЕС в областта на телекомуникациите. III. чл. 84, т. 3 от Конституцията на Република България I. 1. Цитираната заповед, публикувана в ДВ, бр. 154/28. 12. 1998 г., е издадена: “На основание чл. 39, ал. 2 от Закона за далекосъобщенията (ЗД) във връзка с Решение № 570 на Министерския съвет за приемане на Секторна политика в далекосъобщенията…”. Със Заповедта се уреждат отношения с нормативен характер, което е в противоречие със Закона за нормативните актове (чл. 15, ал. 1). В допълнение на горното, налице е и нарушение на текста на чл. 16, т.3 и чл. 17 ЗД, а именно нарушена е процедурата за издаване на Заповедта, предвиждаща публичен дебат и участие на обществеността в обсъждането й. В раздел ІІ от Заповедта е визирана дейност, подлежаща на общо лицензиране: “4. INTERNET - предоставящи достъп оператори”. Като резултат от тази нормативна уредба, общия достъп до ИНТЕРНЕТ в страната ще зависи от разрешение, респ., липса на такова, от страна на държавен орган, какъвто е Държавната комисия по далекосъобщения. 2. Съгласно чл. 7, ал. 1 и 2 и чл. 10, вр. чл. 39, ал. 2 от Закона за далекосъобщенията /ЗД/, обнародван в ДВ, бр. 93/11. 09. 1998 г., Заповедта следва да бъде безусловно обусловена от стратегията и принципите на Закона и на Секторната политика /СП/, тъй като издалият я орган - Комитетът по пощи и далекосъобщения - има обвързана компетентност по практическото им приложение /чл. 7, ал. 1, чл. 10 ЗД/. В ЗД и СП не са визирани стратегия и принципи, касаещи посочената горе дейност. Доколкото изобщо последната е спомената в СП, коментарът на авторите на СП изключва наличието на ясни правила и принципи, които да я определят, като отделни елементи от нея се разглеждат в дискусионен план и в проекцията на бъдещи решения на съответните европейски организации. Липсата на стратегия и принципи в ЗД и СП, в контекста на посочените горе текстове на Закона - чл. 7 и чл. 10, обуславя извода, че в частта, в която посочената горе дейност е включена в раздел ІІ на Заповедта, последната е незаконосъобразна, тъй като в нарушение на Закона Комитетът издава акт при липса на материално правно основание - определена държавна политика за съответната дейност, като превишава и очертаната с чл. 10 компетентност. На второ място, но отново във връзка с обусловеността на административния акт от разпоредбите на ЗД и СП, Заповедта следва да се счита и необоснована, тъй като, в контекста на посочената горе липса на държавна политика, издалият я орган не е и не може да бъде в състояние да посочи съображенията и мотивите, довели го до извода, че мястото на тази дейност следва да бъде в раздел ІІ, а не в І или в ІІІ. 3. Заповедта в коментираните й части противоречи на целите на закона - чл. 2, ал. 2, т. 1 и на Секторната политика - раздел ІІ, доколкото същите детайлизират целите на ЗД. Посочените текстове предпоставят концептуалната рамка, в която следва да се развиват действията на администрацията по приложението им. В този аспект, поставянето на дейността по т. 4 и свързаните с нея т. 9 и т. 11, раздел ІІ от Заповедта под въздействието на механизмите на държавното регулиране, без съмнение дискредитира целите на Закона за създаването на свободен пазар, за либерализирането на услугите и повишаването на качеството им. Действително, съществува необходимост от регулиране на някои услуги, които използват ИНТЕРНЕТ. Това се налага от повишения риск за потребителите, като напр., - нарушаване конфиденциалността на комуникациите или сигурността на финансови операции. Държавното регулиране, обаче трябва да бъде насочено конкретно към тези услуги, а не към общото предоставяне на достъп до ИНТЕРНЕТ, който е подходът, възприет в Заповедта. 4. Предвиждането на общ лицензионен режим за всички ИНТЕРНЕТ-оператори е в нарушение на основното право на информация, уредено изрично в чл. 41, ал. 1 от Конституцията на Република България. Така се създава потенциал и за нарушения на международни задължения на страната. Чл. 10 на Европейската конвенция за правата на човека, предвижда, че ограничаването на свободата на информация от държавни институции, може да става единствено в защита на изчерпателно изброени интереси, като: - защита на националната сигурност, обществената сигурност, здравето, предотвратяването на престъпления и др. Лицензирането на общия достъп до ИНТЕРНЕТ, за разлика от лицензирането на отделни услуги, не може да бъде защитено с нито едно от изрично посочените основания в чл. 10. Единствено регулирането на ясни и конкретно определени рискове за потребителя, в защита на интересите, изброени в § 2 на чл. 10, би било допустимо ограничение на правото на информация, гарантирано от Конституцията и от Конвенцията. В допълнение на горното, съгл. изискванията към общата лицензия, посочени в чл. 78 от ЗД, Държавната комисия по далекосъобщенията ще има право на достъп до документацията на ИНТЕРНЕТ - предоставящите достъп оператори, което е пряко нарушение на чл. 34 от Конституцията на РБ. Изискването за лиценз върху едно от средство за масова информация, каквото е Интернет, противоречи на чл. 40, ал. 1 от Конституцията на РБ. Въвеждането на разрешителен режим също така косвено ограничава правата на гражданите, описани в текста на чл. 39 от Конституцията на РБ. 5. С включването на Интернет в далекосъобщителните дейности, които следва да бъдат лицензирани се нарушава и чл. 3 от ЗД, тъй като Интернет по своята същност не е далекосъобщителна дейност. За аргументация прилагаме становище, предоставено ни от д-р В. Кискинов, доцент по правна информатика в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". 6. Т. 11, радел II на Заповедта създава потенциал за изискване на лицензия за всяка от съществуващите услуги в Интернет, каквито са електронната поща, уеб (www), както и всяка новопоявяваща се услуга в Интернет, която би се тълкувала като "допълнителна към основната услуга" съгласно Заповедта. II. Независимо от факта, че директивите и препоръките на Европейския съюз не са задължителни за вътрешното право, ние ги включваме в настоящата искова молба, тъй като те са основата за създаването на европейската нормативна база в областта на Интернет, а и са използвани в "Секторната политика…", приета от Министерския съвет на Република България. Директива 97/13/ЕС на Европейския парламент и на ЕС от 10.04.1997 г. за създаване на обща рамка за общ режим и индивидуално лицензиране в областта на телекомуникационните услуги: Интернет не е включен в услугите, за които се препоръчв контрол или лицензиране. Препоръка 3/97 (на основата на Директива 95/46/EC на Европейския парламент и ЕС от 24 октомври 1995 г.): да се допускат анонимни потребители в Интернет, както и анонимна електронна поща: Изискването за предоставяне на документи, деклрации и отчети от Интернет доставчиците, предвидено в чл. 78, т. 8 от ЗД, което трябва да влезе в Общата лицензия противоречи на тази препоръка. Принципите на ЕС в областта на телекомуникациите, публикувани в официалния уеб сървър на ЕС (http://europa.eu.int/pol/infso/info_en.htm) не предвиждат регулиране (обща или индивидуална лицензия) за предоставящите Интернет достъп оператори. III. Лицензионната такса, предвидена в текста на чл. 116, ал.3, т.2 ЗД се явява по същество данък върху оборота на Интернет - предоставящите достъп оператори. Но данък оборот бе отменен с въвеждането на ДДС, а и точният размер на този данък не е посочен изрично в ЗД. От приложените документи става ясно, че замислената от КПД лицензионна такса е в размер на 2,3 % от оборота на Интернет операторите. При норма на печалба между 5 и 10 %, лицензионната такса, а по същество данъкът върху оборота, се явява и данък печалба в размер между 23 и 46 %. Съгл. чл. 84, т. 3 от Конституцията на Република България данъците следва да са законоустановени. Недопустимо е този по съществото си данък върху оборота да се определя с подзаконов нормативен акт, какъвто е общата лицензия. Молим ВАС на осн. чл. 12, т. 4 и т.5 от Закона за ВАС да отмени т.т. 4, 9 и 11 от раздел II "Интернет - предоставящи достъп оператори" от Заповед РД 09-235/98, публикувана в ДВ, бр. 154/98. ВАС на осн. чл. 15, ал. 1 от ЗВАС да спре изпълнението на т. 4, 9 и 11 от раздел II "Интернет - предоставящи достъп оператори" от Заповед РД 09-235/98, публикувана в ДВ, бр. 154/98. Допълнително жалбата си ще изложим в съдебно заседание. София, 27.01.1998 г. С почит: Вени Марковски Приложения: 1. Копие от съдебна регистрация на "Интернет Общество - България". 2. Копия от статии в средствата за масова информация. 3. Копие от заповедта, публикувана в ДВ 4. Становища на доц. Вихър Кискинов от ЮФ на СУ “Св. Климент Охрдиски”, както и на Комитет на българските емигранти в Швеция 5. Писмо от Винтън Сърф относно собствеността на протоколите в Интернет 6. Копие от всички документи за КПД. |