Със Заповед № РД-09-235 на Комитета за пощи и далекосъобщения (ДВ, бр. 154 от 1998 г.) се въвежда изискване за лицензиране на далекосъобщителни дейности, в това число и общо лицензиране на Интернет-предоставящи достъп оператори - т. II.4, както и услуги с добавена стойност, които се явяват допълнителни към Интернет-достъпа - т. II.11. Заповедта е издадена на основание чл. 39, ал. 2 от Закона за далекосъобщенията (ДВ, бр. 93 от 11 август 1998 г.) и във връзка с Решение № 570 на Министерския съвет за приемане на Секторна политика в далекосъобщенията (ДВ, бр. 129 от 1998 г.).

I. Какви са основанията за въвеждане на лицензионен режим за оператори, предоставящи достъп до Интернет?

Дефиниция на понятието "далекосъобщения" е дадена в чл. 3 от едноименния закон:

Признаците на тези дефиниции са толкова общи, че към тях могат да бъдат подведени всички дейности, представляващи предаване и приемане на информация. Независимо от това обаче законът има за основен предмет на регулиране средата за предаване на информация, но не и други явления, като например съдържание на информацията, ограничения във вида, обемите и значението на информацията и пр. Впрочем този извод се налага и от цялото последващо съдържание на закона. Регламентират се въпроси като "Регулиране и контрол на далекосъобщителните дейности" (а не на информацията), крайни устройства, електромагнитна съвместимост, строителни работи, право на ползване на чужди имоти при далекосъобщителни дейности и пр.

След като основният критерий за определяне на понятието "далекосъобщения" е средата за пренос на информация, не особено убедително е твърдението, че Интернет-дейностите принадлежат към предмета на регулиране на Закона за далекосъобщенията и че те се включват в понятията "далекосъобщителни дейности и услуги".

Интернет-достъпът е единствената дейност, измежду всички, изброени в заповедта, несвързана с предоставяне на права върху средата за предаване на информация или върху съответните крайни устройства за тази среда.

Всички останали дейности, изброени в заповедта, изискват като условие за осъществяването си предоставяне на права върху определена среда за предаване на информация специално по повод извършването на тези дейности.

Интернет-достъп е възможен само при наличието на определена среда за предаване на информация. Тя трябва да съществува още преди наличието на Интернет-достъп. Интернет-достъпът вече предполага предоставени права върху дадена среда за предаване на информацията. Той ползва вече лицензирана среда.

Тази среда, както например телефонната мрежа, е създадена не само и не специално заради предоставяне на Интернет-достъп. Предоставяне на права за извършване на далекосъобщителни дейности в тази среда не влече единствено и непременно извършване на Интернет-достъп. Например, ако БТК предостави анонимен достъп до Интернет, това ще стане чрез използване на преди това лицензирана далекосъобщителна дейност.

Интернет-достъп е невъзможен без предварителното наличие на далекосъобщителна дейност. Не може да съществува само Интернет-достъп, без да е налична преди това далекосъобщителна дейност. Обратно, далекосъобщителна дейност може да съществува самостоятелно и независимо от Интернет-достъп.

Интернет-достъпът не може да се приравни с далекосъобщителните дейности, защото той възниква вследствие използване на въпросните дейности.

Интернет-достъпът би могъл да се оприличи на отношението на "услуга с добавена стойност" спрямо дадена далекосъобщителна дейност. Примерът с предоставяне на Интернет от БТК тук е показателен.

Но, услугата с добавена стойност се осъществява от правния субект, получил вече лицензия за основната далекосъобщителна дейност. Той е инициатор, организатор и собственик на услугата с добавена стойност. Услугата с добавена стойност винаги предполага точно определен субект, който я притежава.

Тези съпоставки показват, че заповедта лицензира разнородни явления.

И ако държавата разполага с определени права върху средите за предаване на информация, ако поради обществен интерес се налага ограничаване ползването на определен ресурс или рационалното му разпределяне (напр. радиочестотния спектър), то остават открити въпросите относно правата на държавата върху Интернет и относно обществените интереси, налагащи ограничаване ползването на Интернет.

В резултат на разнородност в лицензираните обекти се стига до твърде интересното и пораждащо въпроси многостепенно лицензиране. Веднъж се лицензира далекосъобщителната дейност, която се явява предпоставка за извършване на Интернет-достъп. След това се лицензира самият Интернет-достъп. От своя страна, лицензията на Интернет-предоставящи достъп оператори е предпоставка за лицензиране на услуги с добавена стойност в Интернет - т. II.11 на заповедта.

Кой е носител на правата върху Интернет? Поставянето на този въпрос се налага, защото разпореждането с права може да извърши само този, който ги притежава. Лицензодателят притежава определени права и предоставя част от тях на лицензополучателя. Липсват ли права, невъзможно е определяне на общи или индивидуални лицензии.

Специалистите са единодушни относно характера на Интернет - множество мрежи от компютри, обединени от протоколи за обмен на данни. "Нито една държава няма правата върху TCP/IP протоколите, които са изработени от В. Сърф/Р. Кан в Defence Advanced Research Projects Agency (DARPA) и са предоставени безплатно за обществено ползване. Понастоящем протоколите са собственост на Интернет Общество, но могат да се разпространяват свободно, както всички останали документи от типа RFC. " - вж. http://www.isoc.bg/kpd/

Следователно, независимо, че според формални критерии Интернет-достъпът е в отношение на "услуга с добавена стойност" спрямо дадена далекосъобщителна дейност, собственикът на тази услуга не попада под юрисдикцията на българската държава, а и под юрисдикцията на други национални законодателства.

Частично, само по отношение на конкретен Интернет-доставчик, може да се твърди, че той е инициатор и организатор на услугата за предоставяне на Интернет-достъп.

Идват изводите, че държавата не е собственик на Интернет-услугите, че държавата не е инициатор и организатор на тези услуги. Държавата не разполага с права върху Интернет-услугите и не може да се разпорежда с тях. Ето защо те не могат да бъдат причислени към категорията на "услуги с добавена стойност към основната услуга", каквато е формулировката на заповедта.

Общият извод е очевиден - държавни органи не могат да издават нормативни и индивидуални актове, с които да определят какъвто и да е режим за достъп до Интернет. Този извод е валиден не само за конкретния случай, но и за всички бъдещи опити за правна нормативна регламентация на Интернет-достъп, услуги и процеси.

II. Международната практика

Висш официален представител на Европейската комисия DGXIII/E заявява на 23 юли 1998 г. в Женева, че Европейската комисия ще има скромна роля в Интернет. Комисията ще съдейства за намиране на общи решения в проблеми като Интернет-такси и тарифи, защита на интелектуалната собственост и личните данни, криптиране на информацията.

Комисията ще подпомага въвеждането на глобална политика за регулиране на Интернет, одобрена от частния сектор и отделните държави. Политика, която съществува само в отделна страна, не може да работи в такава международна медия, каквато е Интернет.

Бъдещата роля на комисията ще е да регулира колкото може по-малко въпроси. Вместо това, тя ще се опитва да създава условия за развитие на новите технологии и за либерализиране на инфраструктурите, предназначени за разпространение на информацията в Интернет - вж.http://www.thestandard.net/articles/article_print/0,1454,1155,00.html

Ето и част от заключенията на конференцията ("Global Information Networks: Realising the Potential", Бон, 6-8 юли 1997), участници в която са министри в правителствата на Европейската общност, Европейския съюз за свободна търговия, Централна и Източна Европа (за България - председателят на КПД и един от зам.-министрите на образованието и науката):

глобалните информационни мрежи превръщат в реалност свободата на словото и достъпа до информация, те допринасят за демокрацията чрез подобряване на комуникацията между гражданите и техните администрации и подпомагат активното участие в демократичния процес;

министрите отчитат ключовата роля на частния сектор в тези мрежи и особено инвестициите им в инфраструктурите и услугите;

министрите подчертават ролята на частния сектор за защита интересите на потребителите и за въвеждане и спазване на етични стандарти чрез добре действаща система от саморегулации, съобразени с правната система.

На 21 декември 1998 г. Съветът на Европейската общност одобрява на второ четене План за действие за подпомагане безопасното използване на Интернет чрез борба с незаконното и вредно съдържание на глобалните мрежи. Предвиждат се редица инициативи като например горещи линии, подкрепа на саморегулацията, развитие на технически мерки и пр.

Никъде в тези документи не се поставя дори на обсъждане въпросът за държавната регламентация на Интернет-достъпа чрез въвеждане на лицензионни режими. Единствените, и то предпазливо препоръчани възможни обекти на правна регламентация са електронната търговия, авторските права, компютърните престъпления и евентуално криптографията и Domain Name System.

III. Какви ще са последиците от въвеждане на лицензионен режим?

Според т. II.11. от разглежданата заповед на лицензиране подлежат и "услуги с добавена стойност (услуги, които се явяват допълнителни към основната услуга за съответната мрежа)".

Голяма част от Интернет-услугите имат своя аналог в традиционните сфери на човешка дейност. Такива например са рекламата, създаване на научни, популярни и литературни произведения, бази данни, информационни системи и пр. Като дейности, осъществявани извън Интернет, те не подлежат на лицензия, регистрация или какъвто и да е друг контрол от страна на държавата. След като не съществуват сериозни аргументи за лицензиране на тези дейности извън Web-пространството, то на същото основание не се налага контролирането им в Интернет. Независимо от този очевиден извод, чрез разглежданата заповед се създава особен правен режим за еднакви по естеството и характера си дейности и услуги. Стопанските субекти извън далекосъобщителните услуги, поради липса на разрешителен режим за осъществяване на дейността си, ще бъдат по-облагодетелствани от колегите им, действащи в средата на Интернет. Същото се отнася за автори, информационни системи, бази данни, куриерски услуги, транпортиране на информация и пр.

Тази неравнопоставеност на правните субекти противоречи дори на прокламираните в чл. 2 условия, за осигуряването на които Законът за далекосъобщенията е създаден - либерализиране на далекосъобщителните дейности и услуги, създаване на свободен пазар и лоялна конкуренция, равнопоставеност на операторите.

Според чл. 41, ал. 1 от Конституцията "всеки има право да търси, получава и разпространява информация".

Публикуването на информация в Интернет сега, а особено в бъдеще, се явява и ще се развива като съществена и масова форма за осъществяване на това конституционно гарантирано право. Реализирането на това право чрез Интернет не притежава специални качества, в сравнение с други форми на реализиране на същото право, които да аргументират подвеждането му под специален разрешителен режим.

3. Лицензионният режим върху публикуването на иформация в Интернет като "услуга с добавена стойност" ще ограничи конституционните права не само на доставчиците на Интернет, но също и на широк и неперсонифициран кръг правни субекти. Всички те ще бъдат лишени от правото да получават информация от нелицензиран български Интернет-доставчик и негови абонати.

На пръв поглед обект на държавно регулиране по отношение допълнителните дейности на Интернет-доставките са само "услугите с добавена стойност". Но ограниченията, които следват от непредоставянето или отнемането лицензия на Интернет-доставчик, са много по-широки. Непосредствена тяхна последица винаги ще е фактическа невъзможност за достъп до определени видове и обеми информация. Нелицензирането на доставчик ще е акт, който не разрешава или прекратява достъпа до базите данни и информационните системи, поддържани във Web-пространството на доставчика. В това пространство е организирана информацията на всички негови абонати и информацията, която той е предоставил за свободен достъп, т.е. информацията, която не попада в категорията "услуга с добавена стойност".

Следователно непредоставяне или отнемане лицензия на Интернет доставчик ще предизвика ограничаване правата на самия него, на неговите абонати и на всички потенциални потребители на всички видове информация, която доставчикът и неговите абонати поддръжат в нелицензираното Web-пространство.

И тук стигаме до основния проблем - режимът на предоставяне и отнемане на лицензии засяга не само услугата, наречена Интернет-достъп. Този режим, надяваме се, несъзнателно, поставя ограничения върху Web-пространството на българските Интернет-доставчици и потребители, т.е. върху част от световното Интернет-пространство, върху онази субективна реалност, която е позната под имената Cyberspace, виртуална реалност и пр. Тя е основата на съвременното Информационно общество. Ограниченията на тази реалност, с какъвто и мотив да се предприемат, трудно могат да се възприемат като благоприятстващ фактор за приобщаване на страната ни към съвременните развити демокрации.